Селски магазин: швейцарски метод за борба със самотата

Единственият магазин в селото отвътре. Снимки: авторката

Камбанният звън иде отдолу, от ниското. В селото няма църква. Няма поликлиника, няма поща. Долу в ниското е градът Хинвил. Там са църквите (три на брой), там е пощата, там е гарата, която свързва тази част на Швейцария с Цюрих. Само 40 минути и си в Цюрих, а стигнеш ли там, все едно си в центъра на света. Така поне казват в селото. Нарича се Вернетсхаузен, разположено е на хълма на Алпите, който се спуска към левия бряг на Цюрихското езеро. Може църква да си нямат, но пък красиви гледки Бог дал на поразия. Тази част на ниските Алпи е защитен природен обект. По поляните има табелки, които известяват, че не бива да се късат растенията и да се засаждат нови. Всичко трябва да си остане тъй, както е създадено по Божие разпореждане. Нищо че църквата е долу в града, правилата важат и за по-нагоре. Швейцарците нямат нужда от табелки, те си знаят правилата, но току се появят някои непросветени чужденци и се налага да бъдат информирани. Тук правилата не са някакви неясни идейни насоки, не, те имат и веществен израз: правилата са самите швейцарски селяни, които изцъкват живота си като навит швейцарски часовник. Тик-так, тик-так – без засечка, без отклонение встрани, без ненужни импровизации. Както е било, така и ще бъде. Зад всичко това обаче стои къртовски труд и дисциплина.

Гледка откъм селото към Цюрихското езеро. Снимки: авторката

Улучих един от последните снегове. Честно казано, изненада ме. Не че не съм свикнала в София снегът да ме изненадва, но швейцарската изненада бе по-различна. Предния ден слънцето напичаше полянките, игликите вече бяха наболи, пролетта буйно превземаше планината. Обаче на сутринта всичко бе снежно и бяло. Кога е валяло и натрупало, така и не разбрах. С мъка облякох дебелите дрехи, за да изляза, представяйки си как ще трябва да газя дълбоките преспи във времето, когато зимата вече ми е дошла до гуша. О, изненада! Само че приятна! В 8 ч. сутринта селските пътища бяха чудно изчистени от снега. Изринати с машини бяха дори и горските пътеки. Малко по-късно, когато слънцето бързешката почна да топи бялата маса, водата не заля шосето, не се получиха локви. На разстояние от 20 метра по пътя има канали, които, о, пак изненада, не бяха запушени от ланшната шума. Където нямаше, встрани на шосето бяха направени специални отводни канали за евентуалните вади. Снегът изчезна внезапно и невидимо, както се бе появил. Тик-так…

Сигурно никога нямаше да узная за съществуването на Вернетсхаузен, ако не бях попаднала в преводаческия дом “Лоорен”, намиращ се на 10 минути път от селото. Някога къщата е принадлежала на богати индустриалци, които решили да я преустроят и предоставят за културни нужди. Сега в нея преводачи от цял свят могат да работят по свои проекти безплатно в продължение на месец. Разноските по престоя се поемат от въпросните индустриалци. При основаването на дома преди няколко години във финансирането участвало и швейцарското министерство на културата, но в момента той се поддържа само от частни лица. Опитвам се да преведа “богат индустриалец” на български. Получава се “мутра”. Въздъхвам отчаяно – едва ли скоро мутрите ще почувстват културни нужди. А задоволяването на културните нужди ще си остане дело на давещите се.

Къща в селото. Снимки: авторката

Да не се разстройвам повече с черни мисли и да се върна към Вернетсхаузен. На пръв поглед швейцарските селяни, които работят нещо из градинките си, изглеждат също като българските. Лицата им са изпечени от слънцето, ръцете – груби и стържещи при здрависване. Разликата е в това, че са далеч по-чисти и измити. Ако и над селото да се носи характерната миризма на фашкии, селяните сякаш отдалече ухаят на сапун. И всички са усмихнати хора, които видят ли друго живо същество насреща си, зарязват работата, за да му извикат своето “Грюци!”, което е швейцарското съкращение от “Грюс Гот”, а на български ще рече “Дал Бог добро!” “Грюци!” ехти отвсякъде. Абсолютно всеки, който се появи отнякъде, поздравява – копаещите в градината, разхождащите се с щеки в ръка туристи, просто вървящи по улицата, деца с училищни чанти на гърба, майки с бебета в количка, дори и колоездачите извикват задъхано “Грюци!” Швейцарската провинция е люлката на учтивостта. Единствените, които не спират, за да изперкат по едно “Грюци!”, са автомобилистите.

Автомобилът се оказва както първа необходимост, така и проклятието на швейцарското село. Притежанието му е свързано с удобства, но и предизвиква пропукване в селската идилия. Отдавна живеещите тук притежават по повече от една кола. Което означава, че всички стигат за 10-15 минути до града Хинвил, за 20 – до следващия по-голям град Ветцикон и за 40 минути са вече в Цюрих. А там са големите вериги магазини. Купува се бързо и евтино (доколкото определението “евтино” изобщо може да се приложи към Швейцария), и в големи количества. Възможността за бързо придвижване и за продоволствено снабдяване от по-далечни места е причината в края на 90-те години на ХХ век да започне масовото затваряне на множество селски магазини. Някои от веригите, като REWE например, се опитали да поддържат още известно време по някой друг магазин, но всичко това се оказало твърде нерентабилно и собствениците изпразнили помещения, уволнили персонала и заключили вратите. Такава била съдбата и на магазина във Вернетсхаузен.

Най-възрастният от отбора по баскетбол играе карти с останалите баскетболисти след мача. Снимки: авторката

Отначало си мислехме, че всички можем да пазаруваме в града, спомня си 57-годишната Ерика. Но истината се оказа съвсем друга. Да, притежаваме коли, но има възрастни хора, които вече не могат да ги управляват сами. Те да не ядат ли? Трябва да разчитат на децата си, но децата или вече са се изнесли в града, или са заети. Напоследък много млади семейства предпочитат да живеят на село и да работят в града, затова след като се изучат, се връщат обратно във Вернетсхаузен, построяват си отделна къща и живеят самостоятелно. Родителите си посещават само в събота или неделя. Така че старите са оставени сами на себе си. Освен това селският магазин беше мястото, където се срещахме, говорехме си… И изведнъж се оказа, че няма къде да се събираме, да общуваме. Тъжна работа…”
Ерика е от доброволците, които се заемат да възстановят селския магазин. Не е сама. Има още пет-шест ентусиасти, които организират дарителски акции, търсят спонсори. Така през 2002 г. магазинът отново е отворен. Но всичко, което се продава в него, е почти два пъти по-скъпо, отколкото ако го купиш от града. “Така е, обяснява Ерика, защото зареждаме например с 5 пакета ориз, 5 захар и т.н. Всеки спечелен франк отива за купуването на нови продукти. Никой не печели от магазина. В момента смисълът му не е да се пазарува от него. Той е начин за борба със самотата.”

От 2006 г. магазинът минава под крилото на местна мандра, така че друго може да няма, но прясно швейцарско сирене във всичките му локални разновидности, колкото щеш.
“Когато възстановихме магазина, продължава Ерика, хората се впуснаха да купуват. Повече от радост, че го има, отколкото поради необходимост. После високите цени като че ги отблъснаха. Но сега сякаш клиентите пак се увеличават. Идват и по-млади хора, които почват да усещат, че един ден и те ще остареят и тогава магазинът наистина ще им е необходим. Така, поддържайки го, те инвестират в бъдещето си. Нещо като лепта за старини.”
Единствените, които действително се нуждаят от стоките в магазина, са най-възрастните. Как обаче пенсионерите имат пари за най-скъпото? “О, всички имат спестявания, смее се Ерика. В Швейцария сме все пак. Освен това останалите разходи на старите са по-ограничени, така че могат да си позволят и по-скъпи хранителни продукти.”

Кръчмата отвън. Снимки: авторката

В магазина се разпространява и селският вестник. Той също се прави от доброволци. Излиза веднъж месечно. Разказва истории, които всички отдавна знаят и вече са обсъдили в магазина, но друго си е написаното черно на бяло. Има рубрика за поздравления за рожден ден. Оттам разбирам, че най-възрастният жител на селото е на 98. Дръж, дядо, още 2 години и Вернетсхаузен ще се прочуе със столетник!

Поминъкът в селото е предимно животновъдство и млекопроизводство. Фермите са разпръснати по поляните наоколо. Очаквам след тежкия работен ден мъжете да се съберат в двете селски кръчми. Не. Полупразни са всяка вечер. С изключение на петък. Сервитьорката в по-централната кръчма ме предупреждава, че “отборът ще дойде към десет”. Отборът? Точно в десет вечерта “отборът” наистина пристига и тогава разбирам историята.
Всеки петък мъжете в селото се събират в осем вечерта във физкултурния салон на началното училище (по-горните класове учат в града) и играят баскетбол. Групата се състои от 12 човека, най-младият е на 29, най-възрастният – към 70. След мача всички заедно отиват в кръчмата, където продължават забавлението с игра на карти. До колко часа? “Докато сме сигурни, че жените са нахранили добитъка, приспали са децата и самите те дълбоко са заспали. Това обикновено прави към 3 след полунощ”, обяснява ми Артур. Ама как така в петък вечер оставяте жените си сами? “Е, те също могат да се събират. Имат си отбор. Играят в понеделник, после идват в кръчмата…” Но кръчмата в понеделник не работи?! “Точно затова сме им разрешили да го правят в понеделник…”, смее се Артур. Всъщност нищо чудно, жените в Швейцария получават право да гласуват и да бъдат избирани едва през 1971 г. Този странен факт си има своите корени, които явно и до днес не са изтръгнати. Подмятам на Артур, че това е твърде азиатско мъжко поведение. “Нищо чудно, в Швейцария има толкова много гастарбайтери, прихванали сме”, продължава да се шегува той. Така или иначе при мъжкото забавление в петък вечер не присъства нито една жена.

Играта на карти е вид комар, губещите дават по един франк в общата касичка. В края на нощта парите ще бъдат изпити от всички. На касичката е отбелязана 1997 г. – оттогава отборът извършва цялата церемония. Не оставам до края, така че не знам в какво питие обръщат парите. До към полунощ обаче от 12-те души само двама са изпили по халба бира. Останалите пият вода. Само един пуши. Такава гледка е немислима за българска селска кръчма.

Малка спретната къщурка с три коли отпред. Снимки: авторката

Артур е на 47 години, има мандра за сирене, жена и три деца. Казва, че му харесва да живее във Вернетсхаузен. “Тук никога нищо не се случва, но ние сме свикнали. Скоро децата ще се изнесат към Цюрих. Много ми се ще някое от тях да се върне след време и да поеме мандрата, но знам ли какво ще се случи? Знам, че правя едно и също, знам, че вие смятате, че е скучно, но нима имам друг избор?”

А
ртур се интересува откъде съм. “А, България, възкликва той. Понякога чета “Нойе Цюрихер цайтунг, там пише за вас… корупция, престъпност, такива неща… Така ли е?”
Поклащам глава. Артур ме гледа неразбиращо. После изведнъж прихва: “Ааа, знам, че в Европа има едни хора, които клатят обратно главите си за “да” и “не”. Сега се сещам, че са били българите…”
Прав си Артур, всичко с вас ни е обратното. Но е кое е по-доброто – не мога да преценя: дали като нас да се бутаме в един апартамент три поколения и да не се понасяме или като вас да живеете в големи отделни къщи и да се чудите как да се справите със самотата? Дали като нас мъжете да се тръшкат петък вечер пияни при жените си или като при вас да стоят на вода, но да се чудят как да не се прибират?

Ние си се наричаме “Швейцария на Балканите”, защото ни се ще да сме чисти и красиви като вас, а пък вие ни завиждате, защото сте чували, че сме сърдечни хора, въпреки че ни мъчат с корупция и престъпност. Но някак не иде да ви назовем “България на Алпите”.
Няколко дена по-късно разказвам всичко това на един приятел-австриец. Той слуша, накрая се усмихва хитро и казва: “Швейцария е два пъти по-голяма от Виенското гробище, но на Виенското гробище е два пъти по-весело. Я, ги остави тия швейцарци!”

Магазинът отвън. Снимки: авторката

Тъй или иначе трябва да се сбогувам с Вернетсхаузен. Сигурна съм, че ако отново ми се отвори път натам, ще заваря всичко непроменено. Най-много магазинът пак да е затворил, а автомобилите да са се увеличи двойно. Връщам се в променяща се България, където въпреки бурно огласените ремонти и размествания всичко отново си е по старите места. Много ми е трудно да определя къде е по-весело и къде – ужасно скучно.

Вернетсхаузен – София

Пътуването е осъществено с подкрепата на програма “Мобилност” на Национален фонд “Култура”

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.